Back to top medicaltime.bg

Време за сън




Колко прости и ограничени хора има на тоя свят, Господи, колко ситни душици! Ето, навсякъде мизерстват хора, умират държави, измислят се държави,раждат се изроди, светът се дави със себе си, а бай Петко страда, че му избягала котката. Чудо голямо и трагедия! „Бай Петко, казвам му, зарежи я таз котка. Довечера ще отида да изхвърля боклука и ще ти наловя цял чувал всякакви котки. Сто котки ще ти хвана – да си избереш една и да мирясаш.„ Бай Петко обаче не ще, иска си неговата котка. Тя е една проскубана мискинска гад, дето се разгонва през три месеца и опищява целия вход. Колко пъти ми е пикала на постелката и ми е маркирала вратата, бройката му изтървах. Ах, как не се обичаме с тази котка и да си призная, откровено се радвам, че изчезна. Кой я знае къде метлосва из града и се опрашва с бездомните котараци, плоди се на поразия и разнася бълхи и болести, но за бай Петко тя е като свидна рожба.
Иначе той деца няма. Никого си няма. Жена му го зарязала още преди години и си живее сам като бухал. С котката. Толкова пъти съм го молила да се включи в спасяването на света, прави се на ударен. Сам е, пенсионер е. Какво му пречи да седне в центъра и да събира подписи! Толкова кампании направихме – за референдуми, за протести, за болни хора... И сега правим подписка за детска площадка в квартала, а бае ви Петко даже не се разписа. Нищо нямало да стане, той светът си бил измислен крив и крив щял да си отиде от тоя свят. Хайде, моля! Че крив ще е, какъв да е, като е пълен с Петковци!
Прибирам се вкъщи и сядам да работя. От една местна медия ми поръчаха да напиша статия за културния живот в града. То кой знае каква култура няма, но все пак се случва това-онова. Миналата седмица в библиотеката правихме представяне на последния роман на писателя М. Както обикновено, събрахме се десетина библиотекарки и редовните културтрегери – момчета и момичета на по 82 и отгоре. На тях не им пука за романа на писателя М. Не са го чели, няма и да си го купят – с културните си пенсии едва връзват краищата на тъжния си живот. Но още искат да се чувстват значими, да покажат, че са млади по дух, макар и малко поомачкани... Затова идват на всичко – и на протести, и на събития. Тъжно е да ги гледаш, приличат на посърнали кокичета с крехките си косици и ръце, отънели като оризова хартия. Но поне се опитват да се борят. Не са свити в черупчиците си Петковци, на които целият мизерен свят започва и свършва с една проскубана котка.
Поглеждам файла и си тегля една майсторска. Проклетата котка се е наместила на всеки ред и ме гледа с посърналите очи на бай Петко. Часът е 22.40, нямам нищо написано, а утре трябва да изпратя статията. Отварям прозореца и паля цигара. Навън е минус много. До колко градуса под нулата оцеляват котките? Особено ако са домашни и са свикнали да спят, завити до ушите в топлия юрган на дядо си Петко... И докато се усетя, вече съм навлякла якето и заключвам тихо външната врата. Тръгвам по ококорените квартални улички като сомнамбул. Светът се е отръскал от падащите снежинки като мокро куче и започва да живее – тъмен нощен живот. Точно този живот и този свят, срещу когото водя малките си дневни битки. Пред входа на кръчмата двама пияни се карат на висок глас и аха-аха – да се сбият. Подминавам ги с бърза крачка, а сърцето ми ще се пукне от страх. Как може да съм такава патка! Ако някой ме скотавчи, ще ми извие врата като на пиле, а у дома даже не знаят, че съм излязла. Ами котката?... Тя как ще се оправи в този чужд и толкова грозен свят? Затова продължавам да обикалям – час, два, безкрай... Само че е адски студено – минус много. И когато най-накрая решавам да се прибера и да зарежа и котката, и спасяването на тоя скапан свят, дето крив се е родил и крив ще си отиде, до вратата на входа виждам бай Петковата нещастна котка. С тая котка никак не се понасяме – аз я ругая като хамалин, а тя подвива опашка и драсва нагоре още щом й замирише на мене. Но сега я грабвам и притискам измръзналото й телце до сърцето си, а тя ближе с грапаво езиче вкочанените ми от студ ръце. Звъня на вратата на бай Петко. Той сигурно спи вече, но заради котката си струва да го събудя. Старецът обаче не спи, мисли за рожбата си. Отваря веднага и очите му се насълзяват от обич, от благодарност и от облекчение. Давам му котката и тръгвам надолу, а думите му „Бог да те поживи, чеденце!” се свиват на кълбенце в ума ми и предат, и мъркат, и ме приспиват...
Прибирам се вкъщи и поглеждам навън. Снегът вали тихо и обично, а светът спи, спи. Нека спи! Време му е.
Автор: Ники Комедвенска