Back to top medicaltime.bg

Трябва ли да се промени Законът за авторско право?

Отворено писмо



"До творческите съюзи,

авторскоправните организации

и медиите

 

     С влизането в сила в България на новия закон за авторско право (1 август 1993) творците получиха желаната свобода сами да решават какво да създават, но и риска да го самофинансират, а обществото – възможността да заплаща само за тази част от създаваното, която ползва. Срещу задължението на държавата - да осигури добър закон, механизъм за събиране на плащанията от задължените по закон и високи санкции при неплащане, което се квалифицира като кражба от Наказателния закон.

    В Европа и света, изпълнението на авторскоправнитезакони се измерва само със степента на защита на имуществените права  на създателите на интелектуален продукт, тоест – с  обема ежегодно събирани суми.

    На авторите се дължи плащане за ползваните произведения по време на реализация на стоки и платени услуги, както и за репрогрфиране и копиране на творби за така нареченото лично ползване. За което също не плащат крайните потребители, репрографирали в библиотека или копи-центрове част от учебник или монография или записали музика или филм на носител. Плащат фирмите произвеждащи или внасящи апарати и носители.

     Защо? Защото в държавите от ЕС са приели, че на създателите на произведения е справедливо да плаща индустрията, процъфтяваща от наличието на творби и на аудитория, желаеща да ги запише за лично ползване. Възприето, освен в ЕС след средата на ХХ век, тези плащания се събират успешно в поне 180 държави в последните 30-40 години, по данни от 2010 г. 

    Към това време задължените фирми в България  - предимно вносителки на апарати и носители, бяха около 180 на брой и нито една от тях не изпълняваше законовите си задължения. И защо? - след като Министерството на културата, надзорния орган от името на държавата по Закона, не беше предприело никакви мерки срещу нито фирма,  обогатяваща се незаконно за сметка на провопритежателите,  Националния фонд „КУЛТУРА” (за който трябваше да се отчисляват 20% от всяка постъпила сума) и приходната част на Бюджета.

    Още с влизането в сила на Закона бяха определени компенсационните отчисления, които се плащаха от фирмите в преобладаващия брой държави в света – които тогава бяха съответно 2% и 5%, задъжени да предоставят информация за обемите произведена или внесени апарати и носители.

    Тъй като част от всички събрани плащания за права се дължат във всяка държава се дължат на чуждестранните правопритежатели, това беше едно от условията за приема на България в ЕС - да приведем в съответствие с международните  норми  авторскоправия си закон. Така в закона бяха въведени наказателни санкции за фирмите-крадци,  за да  може Законът да стане по-ефективен, а следващата задача бе - усъвършенстване текстовете в чл. 26  и останалите,  свързани с репрографските и копи- права.

    Оставаше да се въведе механизъм за събирането на плащанията и Правилата за разпределение между правоносителите чрез техните организации за колективно управление на права. Работната  група в създадена национална органзация за събиране плащанията по член 26 - сдружение БУЛРЕПРО и КОПИ, благодарение на компетентността и активността на нейния Председател - художникът Александър Радославов,  приключи работа  по Правилата  още в началото на 2009 г., които предостави на Министерството на културата. Това стана с решаващата помощ на Международната организация за репрографски права (IFRRO) и личното участие на нейния тогавашен президент Олаф Стокмо и националните организации на няколко западноевропейски държави. 

     По методика на IFRRO и с официални данни, предоставени ни от тогавашното ръководство на Агенция „МИТНИЦИ”  бяха  изчислени щетите,  възлизащи на около милиард лева за първите 17 години от влизане в сила на Закона.  Дължимите за последните 5 години (и събираеми по тогавашния закон) плащания възлизаха на около 300 млн. лв. Въпреки  натиска от организациите ни, Министерстото на културата не наложи наказателни санкции на нито една организация, в това число и на тези 10, на които бяхме изпратили и нотариални покани да платят.

     Министерството на култура резполагаше с всички властови лостове за налагане на закона над фирмите-крадци: Тогавашните неголеми санкции за първо и второ нарушение (съответно от 3000 и 6000 лв) нямаше да спрат фирмите-крадци,  но третата санкция - запечатване на офисите им за период от 3 до 6 месеца можеше да реши

въпроса. При това само от санкции, които се поделят поравно между Министерството и Националния фонд „Култура”, приходите  биха или около 1,6 млн.лв. Като санкциите не отменяха дължимите пащания от фирмите.

     Министерството на културата, обаче, не само подари дължимото за 5 години на фирмите (безкористно ли).

Вместо да внесе предложенията на БУЛРЕПРО и КОПИ през 2010 г. внесе в МС, респективно в Народното събрание, поправки,  за които фирмите-длъжници не можеха и да мечтаят, защото поправките направиха събирането на компенсационните плащаня несъбираеми:  едното плащане изобщо отпадна („пропуснали” бяха да формулират задълженията на фирмите) второто остана, но намалено 3 пъти: от 0,5% до 1,5%, което означава преговори със 180 фирми, което напълно изключва събирането им. С което законът от закон за защита на творбите и авторите им се превърна в закон за репресия, което навежда на основатено съмнение за корупция.

 

 

    В същия Закон за изменение и допълнение на Закона за авторско право и сродните му права, в сила от 25 март 2011 г.  бе въведено и изискването за пререгистрация на съществуващите до тогава организации за колективно управление на права. Тази поправка на Закона изискваше  сериозен икономически расурс, който току що създадени организациите нямаха и тя не може да бъде квалифицирана по друг начин освен като имитация на търг  с предварително определени победители-монополисти. Заедно с много други органзации за колективно управление, БУЛРЕПРО и КОПИ също отпадна от публичния Регистър на Министерството на културата и преустанови работа. Така Министерството на културата превърн Закона от закон за защита  в закон за репресия на правопритежателите.

                                                                                            •••

     Налага се да припомня: с влизане в сила на закона, още до края на годината десетки хиляди творци загубиха работата си - филмовите и циркови автори и артисти, творците на авторски позиции в БНТ и филиалите щ в страната, преводаите, редакторите и художниците в държавни издателства и многобройните списания, работещите в многобройните предприятия в културата (като тези на Творческия фонд на Съюза на художниците и т.н. с магазини за суверини на най-високо равнище в центровете на всички по-големи градове и т.н.) Съпроводено от спешна и дива приватизация на материалната база на културата – Цирковата база с манеж и малък хотел в квартал Илиянци, София, 120-те асфалтирани, водоснабдени и електрифицирани площадки в страната за гастролите му и за други публични събития, приватизацията на Киноцентъра (най-големият на Балканите, реквизитът в който стуваше не по-малко от сгадите), мрежата от киносалони и т.н., намиращи се в центровете на всички по-големи градове в страната.

   Така през 1993 и следващата година - почти 70 % от творците в секторите литература и немалко други жанрове преминаха на режим - свободна практика и престанаха да тежат на Бюджета.       

 

     В България, за 27 години от влизане в сила на Закона, плащат не повече от 15%  от задължените по закон търговски обекти,  а компенсационните плащания по чл.26 изобщо не са събирани, а по действащия закон – те и не могат и да се съберат.

   С ревизията на закона и с отказа да изпълнява своите надзорни функции, Министерството на културата лишава 70% от правопритежателите преди всичко от правото им на труд. Дължими им

се по закон плащания са основният източник за творците на свободна практика за издръжката им и за плащане на дължимите от тях осигуровки. Но и за създаване на нови творби, което е тяхната работа.

   Това е още по-несправедливо, поради факта, че приносът на Бюджета от години е не повече от 30% за осигуряване на конституционно гарантирания достъп на обществото до култура, а приносът на творците на свободна практика е почти 70%.

    Мога да посоча поименно отговоните длъжностни лица за всяка от няколкото ревизиите на Закона от създаването му. Както и за проблемите, които създадоха с аналогични ревизии в няколко други закони в културата. Това е безсмислено, без да се коригира и Закона за отговорността на държавата за вреди, защото в момента при осъдителни присъди, плаща Бюджетът, тоест – отново данкоплатците, а не виновните длъжностни лица.

          

   Световната организация за интелектуална собственост преди 10-тина години публикува резултатите от изследвания в няколко дъжави, които сочат, че когато събираемостта на плащанията за права спадне под 70 % - културата не е в състояние да се възпроизвежда.

    А при спад под 50% - отделни жанрове загиват бързо, а културата като цяло – по-бавно, но сигурно[1]

   

 

За да не се случи това – трябва да променим Закона за авторско право, в няколко посоки, едно от които е усъвършенстване чл.26 и свързаните с него текстовете за репро- и копи- права."

 

   

 Здравка Сиракова

Председател на УС на Сдружение

Нехудожествена литература – България“,

Главен редактор на интернет списание АртДиалог



[1]По данни на Световната организация за интелектуална собственост,  изнесени  на Национална конфенция по авторско право в Института по интелектуална собственост на УНСС.