„Казвам се Бояна и в момента работя като старша медицинска сестра в СБАЛ по детски болести "Проф. Иван Митев".
Още от малка знаех, че ще уча нещо, свързано смедицина, това си ме влечеше. Майка ми е фармацевт, прабаба ми е била милосърдна сестра и е помагала на хората, това ми звучеше доста романтично. След като завърших училище, се записах да уча за медицинска сестра, тогава беше много престижна специалност.
Докато учех, трябваше да се издържам. Започнах работа в салон за красота и не след дълго вече менажирах три такива салона. Покрай хората, с които се запознавах, започнах да помагам в организацията на различни събития. Всичко това, разбира се, се случваше паралелно с ученето, защото тогава нямахме право на отсъствия от лекции и беше трудно. И така, от тук малко пари, от там малко, успях да завърша с отличие. Веднага получих четири предложения за работа, едното даже беше точно от болницата, в която работя в момента. Тогава обаче разбрах, че заплатата на медицинска сестра е малко по-голяма от наема ми в онзи момент. Направих рязък завой и кандидатствах в Софийския университет със специалност международна журналистика и радио - два профила, за които всеки ми казваше, че са много трудни в съчетание. А аз само това чакам да ми кажат, че нещо е трудно, и се хвърлям веднага (смее се).
Още във втори курс знаех, че искам да се занимавам с радио. Бях на стаж в телевизията и не беше моето, а и за мен радиото е най-трудното нещо - да се научиш как да въздействаш на хората само с глас. Ако си добър радиоводещ, можеш да си и добър телевизионен, и да пишеш логично. Започнах да водя авторско предаване „Нищо общо“ в студентското радио и успях да направя към 100 ефира. После ми откраднаха идеята и името на предаването от една телевизия, беше ми много мъчно, но все пак си остана едно голямо постижение за мен.
Покрай предаването отново имах възможността да срещна много интересни хора и продължих да правя събития. Аз съм много организиран човек и за мен не беше никак трудно. Започнах да водя колонки в различни печатни и онлайн медии и вече 13 години продължавам да съм главен редактор на няколко сайта. Отделно си направих и собствена PR агенция за дигитален маркетинг и организиране на събития.
Именно ангажиментите на агенцията буквално ме спасиха финансово по време на пандемията от COVID-19, защото повечето активности се прехвърлиха в дигитална среда. В този момент и аз, като милиони други хора, следях непрекъснато как положението се влошава и как все повече не достигат медицински специалисти. Точно тогава се видяхме с един познат по повод обезпечаване с линейка на едно събитие по европейски проект - велопоход за чужденци, където се налагаше да има и медицинско лице. Отидох и усетих колко всъщност ми липсва медицината. „Защо не се върнеш, в спешна помощ не достигат хора и търсят усилено?“, ме пита моят познат. Аз му казвам, че от 10 години не съм се занимавала с това, сега ли ще се връщам. Накрая обаче точно така стана. Когато го реших, още на другия ден започнах в спешната помощ. Аз съм така - или не го правя, или го правя. Веднага.
Родителите ми бяха в шок. Точно по време на Ковид да се върна, изобщо не подкрепиха решението ми. Нормално беше да се притесняват, буквално се хвърлях в окото на бурята, страх имаше във всички ни. После дойде и моментът, в който много хора изгубиха близки по време на пандемията. Аз самата се сбогувах с баща си и баба си и тогава си дадох сметка колко важно за мен е, че бях на първа линия и се борих. Направих всичко възможно да помогна, защото ако беше обратното, ако не бях започнала тази работа, щях да се побъркам от усещането за вина, че съм можела да направя нещо, а не съм го направила.
Интересното беше, че много от приятелите ми не знаеха, че съм се върнала да работя като медицинска сестра, един вид бях под прикритие (смее се). Аз продължавах да си се занимавам с организация на събития, „чешех си крастата“, както се казва. До ден-днешен не съм го обявявала. Един приятел наскоро дойде в болницата и вика: „А, ти какво правиш тук, защо си облечена така, доброволстваш ли?“.
Та така, въпреки всички притеснения, започнах работа точно в разгара на пандемията. Всички ходеха облечени като извънземни - с предпазни костюми, с маски. Наложи ми се да си припомня всичко много бързо, още първата вечер сложих абокат и оттук нататък изкарах две години в спешна помощ. После се появи предложение от сегашния ми шеф - точно такъв човек му трябвал, и започнах да работя като старша медицинска сестра в спешен приемен кабинет в педиатрията. Има деца, има новини, има събития, има всичко, което умея и обичам.
Може би в началото имаше един страх, че съм забравила някои неща като умения. Не се страхувах, че няма да се справя, но работата с деца е много по-специфична. Постепенно започнах да си опреснявам знанията, да чета новите протоколи. Вече се чувствам в свои води, обичам това, което правя. Има, разбира се и неща, които ме ядосват - много неуредици в системата. Ето, примерно, от преди 10 години, когато завърших, разлика няма. Сякаш никой не иска нещо да се промени. Но пък от друга страна има хора като моя шеф, който иска нещо да се промени и търси съмишленици. Аз затова съм тук, да променим нещо, приемам работата си като един проект. И вече виждам резултати от усилията ни - при цялата липса на кадри, успяхме да привлечем млади, надъхани и образовани специалисти, вкарахме и парамедици в кабинета. Работим също така с много доброволци, които идват с желание - вижда се как атмосферата се променя и подобрява. Някак успяваме да се борим с това типичното “Ама то така си беше”.
Не съжалявам изобщо, че се върнах към медицината, по-скоро съжалявам, че не съм го направила по-рано. Когато човек постигне нещо в дадена сфера - имам над десет награди за журналистика, международни сертификати, имах стипендия от Сингапур - често усеща, че няма накъде повече да надгражда. Така съм и аз, това чувство ме убива, защото имам нужда да се развивам. А работата като медицинска сестра в педиатрията, където трябва да умееш да комуникираш добре и с деца, и с родители, за мен е едно ново предизвикателство, което ми дава точно тази възможност да надграждам.
Емоционално се чувствам прекрасно на мястото, на което съм – невъзможно ми е да опиша колко силно те зарежда едно дете, като ти се усмихне, особено когато знаеш, че това дете не е в болницата по добър повод. Финансово, няма как да кажа „да, всичко е супер“, защото се знае какви са ни заплатите, но пък имам и други финансови източници и някак закърпвам положението. Тук искам да кажа, че детското здравеопазване и хората, които работят в него, трябва да са приоритет. Хората, които искат да работят с деца, са все по-малко, защото ги е страх. Да работиш с деца е „висша лига“ и тези специалисти трябва да са сред най-високоплатените в цялата система. Но тук не е така.
Основното качество, което трябва да притежаваш, за да си добър в работата си, за мен безспорно е дисциплината. Трябва да си много упорит и да имаш мечти, защото когато имаш мечти, имаш и цели. А когато имаш дисциплина, можеш да ги постигнеш. Умението да комуникираш също е много важно, както и да си далновиден и да умееш да си разпределяш правилно времето и да си степенуваш задачите. Така можеш даже и да си почиваш (смее се).
Категорично вярвам, че никого не е късно да научиш нещо ново или да поемеш по нов професионален път. Аз самата не съм спирала цял живот да уча и да се развивам. Така се чувствам полезна не толкова на обществото даже, колкото на себе си. Факт е, че при мен са се стекли добре нещата, защото работя неща, които ми харесват и не ги считам за работа, но няма да се учудя, ако утре реша нещо съвсем друго. Ето, сега съм избрана и завърших обучение за парамедик на въздушните линейки. Чакаме хеликоптерите.
На хората, които се колебаят или се страхуват от подобни промени бих казала, че е нормално човек да се плаши от новото и неизвестното. Трябва просто да имаш повече вяра в себе си, да се впуснеш в предизвикателството и нещата ще се получат. Не знам дали съм добър пример, но когато ме е страх от нещо, аз правя точно него, за да се науча да не се страхувам.
За себе си в момента мога да кажа, че почти всичко, за което мечтая и искам, си го имам. Само деца нямам още. Затова - здраве, напред и бебета, искам близнаци да имам (смее се).“
#УмениетоЕСила: 12 истории за смелостта да продължаваш да търсиш, да се учиш и да откриеш призванието си.
За да отбележим Европейската година на уменията, в следващите седмици заедно с Европейската комисия в България / European Commission in Bulgaria и EU Social ще ви разкажем няколко вдъхновяващи истории за силата на умението. Умението да не спираш да търсиш своята посока, да започваш отначало професионалния си път, да продължаваш да учиш, да развиваш потенциала си и да намираш себе си на дълго мечтани или пък на най-неочаквани места.
Ако и вие обмисляте промяна в професионалния си път и търсите подкрепа, посетете страницата на Европейската година на уменията и научете повече за възможностите за придобиване на нови умения и кариерно развитие, които ЕС предоставя
Източник: People of Sofia
