Back to top medicaltime.bg

Моника Златанова: Нима няма да се бориш, за да чуеш думата "мамо"?

22 май - Световен ден на прееклампсията



Много са майките на недоносени деца. Всички те извървели нелекия път между живота и смъртта на бебетата си. Причината за преждевременното раждане е състоянието, което на медицински език се нарича: прееклампсия.

22 май е Световен ден за борба с прееклампсията. Чуйте и разказа на една майка на недоносено дете:

"Този ден е посветен на едно състояние, което дори ми е трудно да изговоря. А още по-трудно да говоря за него. Прееклампсия. Преди 10 години не бях чувала тази дума. Но тя реши да ми се представи и да ми покаже цялата си същност, целия си блясък. Като гръм от ясно небе. Всъщност учените точно така я наричат „гръм от ясно небе“, защото просто те покосява, изведнъж, често без никакви признаци.

Та този гръм ме удари. Една нощ, в 33 г.с. пронизващи болки високо в корема ме карат да събудя доктора си посред нощ. Болки, които летят точно толкова бързо, колкото и съпругът ми с колата по все още непознатия маршрут към родилната зала. Болки, които предизвикват страх, а неизвестността предизвиква паника.

Какво се случва с мен? Какво се случва с бебето? Къде ме водят?

Но отговори няма... (Отговорите мога да ги кажа днес, 10 години по-късно).

Долавям разговори на докторите: „Няма време, вадете бебето, трябва да спасим майката“.
Но аз не искам бебето да се ражда. Има още толкова много време до термина ми. Искам да кажа на лекарите, но не мога да говоря, дори не мога да помръдна, защото това тяло вече не е мое. Чувам. Нищо друго.
Само странни и необясними видения - как нечий глас ми разказва как се бори бебето. Помня как се молех да умра, как не ми достигаха сили да дишам и тайно плачех, че нямам сили да продължа. Помня онзи разговор със себе си в който си мислех, че никога няма да се върна и после как сама на себе си казвах: "А кой ще гледа бебето, кой ще се грижи за него. Нима няма да се бориш, за да чуеш думата "мамо". Бори се, защото той се бори заради теб".

След шест дневна медикаментозна кома се събудих на 22 септември. Разни лекари се суетяха напред - назад и ме оглеждаха сякаш съм призрак, говориха ми странни работи, които изобщо не разбирах; дори недоумявах къде съм и какво се е случило. Тогава ми светна онази червена светлинка със спомени и сънища. Изпаднах в паника гледах си корема, а там определено го нямаше моето бебе; но нямах бебе и до себе си. Ако до този момент виждах светлини сега всички те изгаснаха, изчезнаха. Беше ме страх да попитам какво се случва. Докторите ми казаха, че имам бебе, но сме в различни болници заради физическото състояние на двамата. На 29– ия ден след раждането си успях да стъпя сама на крака и ме заведоха да видя Владислав. За пръв път го видях. Стоях тайно в един коридор и чаках, чаках. Беше мрачно, тягостно и тези мръсни прозорци пред мен... Екот на колела се разнесе по коридора. Сърцето ми подскачаше. Шумът спря, сърцето ми спря, мозъкът ми блокира. Изпълних се с всичката радост и болка на света. Океан от сълзи се надигаше към очите ми, преглъщах сълзите преди да са ме удавили и се усмихвах, както никога досега. Това обърна целия ми свят. Изведнъж разбрах, осъзнах, че това малко чисто същество е моето бебе – МОЕТО дете, моят нов свят. Изведнъж станах по-силна, по-жива, защото знаех, че трябва да бъда с детето си, трябва да се боря заедно с него. Всеки ден ходех до болницата и го виждах за 2 минути през една стъклена врата, всеки ден се молех за онзи момент, в който ще мога да го докосна. И този момент наистина дойде – след 45 дни го направих, докоснах целия си свят, прегърнах мечтата си. Днес Владислав е на 10 години и е всичко, за което съм мечтала. Гордея се с него и неговата сила. Повярвайте ми, тези малки дечица са най-силни и борбени, за това по-късно, когато ви ядосват не забравяйте, че те са силни характери и водят своята битка на всяка цена.

Та ей такъв ден е днес. Отбелязващ.

Моята история е вече далеч зад гърба ми. Но пътят, извървян до днес, е дълъг. Емоционален. И всеки сам избира как да го върви. Можех да се изгубя по него, сама. И да, известно време го правех. Но това ме изгубваше все повече и повече. Докато на един кръстопът видях светещи камъчета. И всичко си дойде на мястото.
За мен тези камъчета са информацията, от която имаме нужда всички. И днес 10 години по-късно вече има цели светещи пътеки.

Днес, лекарите могат да видят бурята преди да е паднал този гръм. Високо кръвно налягане, отоци по тялото, болките в горната част на корема, силното главоболие, наличието на белтък в урината могат да бъдат онзи предвестник, който да включи червената аларма. Днес дори има и скрининг за прееклампсия, който се прави още в първи триместър на бременността и може да предвиди дали бременността е рискова. Днес дори има и медикаменти, които се използват за профилактика.
И да, дори да няма все още лек (различен от раждането) вярвам, че скоро ще бъде измислен. А дотогава това, което ни остава да правим, е да се доверим на лекарите, да разпространяваме достоверна информация, да се информираме и да споделяме своите истории, защото те дават сила и кураж."

С много любов и кураж,
Моника Златанова,
Фондация "Нашите недоносени деца"