Back to top medicaltime.bg

Павлина: "Не ми се полага скутерна количка, защото имам крака!"

Писма на човек с увреждания



Павлина е обикновен средностатистически човек с увреждане. Майка, на 49 години. Една възраст, на която хората в развитите общества, пък били те и с увреждане, водят активен и полезен живот, пътуват, работят, забавляват се.


Събира сума за закупуване на уред за придвижване: скутер или акумулаторна количка. 

Да, човек с увреждане.  Една словосъчетание табу в България.  Публикуваме "писмата" й без цензура. В тях има и болка, и яд, негодувание, горчиво достойнство и една измъчена, но сякаш несломима борбеност.  

Павлина не моли за пари. За нея това е под достойнството й. Тя моли за шанс да живее достойно с всичките си заболявания и да има надежда да подобри здравния и социалния си статус. В една уж социална държава с една уж случваща се здравна реформа...

Думата има Павлина:


<><><><
" 10.07.2018 г. Днес при президента имаше форум, в който се разискваха проблемите на хората с увреждане. Искам да попитам, коя организация беше мой представител там. Плащам членски внос към две организации, национално представени. Участвам в живота им. Живея с проблемите на моите побратими и посестрими по участ. Но уви!

Потърсих помощ от двете организации

Едната ми казаха, че няма практика да се помага на членовете й. Другата ми даде една бланка, която трябва да попълня с копие от фактурите за заплащане и решението на ТЕЛК, което го имат в досието ми. Да го подам на местно ниво на председателя, той да свика събрание, на което да решат дали имам нужда от помощ и да го изпрати в район Плевен. Там на регионално ниво трябва да се събере управителния съвет на региона и да решат, и да парафират, да гласуват, да живея или не и да го изпратят в София. Там да се събере управителния съвет и да решат, дали да ми помогнат и колко да ми отпуснат от документираните от мен суми.

Цялата тази процедура се лее месеци

А ти, редовия член имаш ли ги или не!? До днес бях твърдо зад обединяването на силите ни по същество. Бях бясна на разделянето ни по диагнози. Но днес ще ви кажа, кой как свари да се спасява. Не вярвам, че на някой от тези, които трябва да ми решават съдбата им пука за мен. За някой от село Батак, за Сафи от Девин, за Марин от Тетевен, за Петя от Пордим... пука ни на нас, защото живот лесно не се дава и душа без тегло не се предава. Хак ми! До днес бях овчица с наведена глава, преглъщах, плаках. От днес ще диря от държавата всяка запетая, която е вписана в действащото законодателство и всяка една услуга, стотинка и помощно средство, което ми се полага ще го търся, по устав и по закон. До днес отказвах намеса на медии при всичките ми патила по институции, от утре ще ги довеждам до знанието на поне две национални медии, ако ли ще да им писне от мен. Ще намеря начин да си потърся детските надбавки въпреки недостъпната среда до институцията. Ще намеря начин да получа всичко, което не съм дирила и съм смятала, че не трябва да вися на вратите, като просяк.

Но тя, моята майка - България ме превърна в такъв! При всеки отказ на НЗОК за определено лечение или изследване ще завеждам дела! Край на моето търпение! Аз съм на 49 години, рано е още да ме хвърляте на бунището, господа и дами! Рано е да ми биете печат за "бракувана стока"... Изписахте почти два милиона и половина българи, като шкарто. Майките ни, бабите ни, нашите родители се въоръжават с лютиви спрейове, газови пистолети, електрошокови уреди. Е, не! Това е непростимо!

Децата ни в немилост, учебниците с космически цени, стоките за децата - дрехи, обувки са на недостъпни цени, достъпно остава онова дюкянче на което пише "Втора употреба". Наближава нова учебна година, започва препирня между издатели на учебници и помагала. МОН е могъщ, той и неговите служители ще събират децата от улицата, за да ги връщат в училище. Да помислят за поминък на родителите им, те сами ще върнат децата си на скамейките. Повтарям се, а? Повтарям! И ще крещя с едната мисъл някой да ме чуе! Някой, който е отговорен за всичко това! Но както си крещя, ехото ме бие в челото и ми казва: САМА СИ ВИНОВНА, ти си гласоподавател, щом гласуваш ще изискваш! Дойде време да осъзная, че тази система, която ни убива, заедно и по единично е плод на наше дело. Ние си я създадохме и ние трябва да я пратим в забравата, или да я накараме да работи! Опитвах всичко, с писма, с молитви, със срещи! Дойде момента на края на търпението ми! Не се моля! ИСКАМ! ИЗИСКВАМ! НАСТОЯВАМ! Ако има будни люде, ще ме последват! настояваща; Павлина
 
Днес вярвах, че ще ми се случи нещо, което ще е в моя полза, но уви... вярата ми е сломена. Да ви разкажа дословно; Дочаках си другарчето да се измъкне от креватчето, за да се погрижи за мама. Гушнахме се, казахме си, че се обичаме. Показахме си нашият знак за пейсмейкър закован на сърце, смяхме се, и пак се гушнахме. Онкологията остава зад гърба ми, пред мен неврологията и ТЕЛК, влизам вътре срещам навалица над 50 човека, там трябва да поставя поредната заверка, че не съм обжалвала.

НОИ били мърди не са обжалвали. Уви. Права не мога да стоя. Детето няма 18 години, няма пълномощно, следователно аз трябва да се наредя в навалицата. Но не мога да стоя права. Кой ли ме пита... Никой. Както да е, дойде момента на заверката. Подпис, печат, провокация от моя страна събуди усмивка с чаровникът зад гишето, който минута преди това викаше бесен. Пожелах лек ден, усмивки и моми по вечеря. Последва импулсивен смях и ми благодари, че съм разчупила сивотата и нервите. Излизаме с отроченцето мамино и някой ми зове името.

Обръщам се зад мен познат образ: - Госпожо Григорова, потърсете си социалните права, във ваша полза е! И пак ви благодаря, за това, че внесохте настроение въпреки състоянието ви. По диагноза и всичко, което забелязах вие сте чуплива. - Ми, аз съм малък оловен кристал, оловен защото съм тежичка, а кристал защото съм свежичка и прозрачна! - мрънкам си аз.

Служителят се залива от смях и дърпа бързо цигара. Та, ние с детенце сме на прага на оторизирана фирма в окръжна болница Плевен, която се занимава с помощни средства за такива, като мен. - Хай, слънца! Нещо ви липсва тен, за вас няма ли море, или ме чакате да ви огрея? - Хай, Павле! - усмихва ми се моята позната, която работи там. - Дошла съм да ви ухажвам! Започвам делово и по проблема. - Казвай, какво да направим за теб! И е чудо, че си на крачета! - изрече дамата. Давам си решението, прави ми 10 копия, нали знаете, че всички ги искат.


И аз започвам с моето искане: Скутер или акумулаторна количка. Уви - ДЪРВО! Събра се цялата фирма, от трите офиса в града, за да търсят начин да ми помогнат. Включи се и социален работник. Но се оказа, че днес е ден първи, в който трябва да проклинам, че имам крака. Аз с мускулна дистрофия от идиопатичен характер, Адисон, полинервопатия, полиартроза... няма да изреждам още, доказани, лежани, лекувам ги, /нали се сещате, колко се лекуват/ заедно с остеопения /чупливост/ пареза от инсулт... за автоимунните няма да говоря, проклинам, че имам крака.

По новата наредба, трябва да нямам крачета, чуканите ми да не подлежат за протезиране и да имам съдово увреждане, за да получа мечтаното средство, с което да ида до болницата, до магазина и до аптеката. Излиза, че по същата наредба, трябва да си спра детето от училище, за да ми бута ринговата количка, защото не мога да я карам със сакатите си ръце.

Днес за пръв път проклинах себе си, за това, че си позволих да се боря до това ниво! Не искам да напускам България! Искам да напусна този коварен свят, завинаги! Сега! На вас желая; ЗДРАВЕ, ЗДРАВЕ, ЗДРАВЕ! Павлина Григорова Та, за какво иде реч, протест ли? Какъв протест? Кой чува гласовете ни! А е просто Илинден! Свят ден! 
 
 
 
17 юли в 10:54 ч. ·

Както знаете, аз обявих постоянен протест

Моят символ на собственото ми негодувание остава бастуна ми и чадъра, който ме пази и от дъжд и от слънце. Ще ми се да съм положително настроена, позитивна, но за пореден път виждам и осъзнавам, какво става. Как се промиват мозъци, как се подготвя обяздване на един друг протест. Лятната ваканция на парламентаристите наближава. Кой на какво се надява. Лично аз, съм обезверена. Чакам си смирено пенсиите, псувам си тихо, за да не преминавам границата на "добрия тон".

Баба ми Павла казваше: "Пале, богатио умира единаж, а сиромаха всеки ден.". Права е била, може би една от малкото наши поговорки е запазила тежестта си и днес: "Сит на гладен не вярва",

та пак се питам, и вас питам: На какво разчитаме? Какво всъщност очакваме? Лидери, лидерки, водачи всеки запретнал ръкави и следва собствените си интереси, гони определени цели, които в никакъв случай не са събирателни за болшенството. Мисля, че е време многото да покажем на малкото, какво е протест. Всичко, което в този момент върви през социалното министерство е стар чепик излъскан с шаячен парцал. Нищо, което да е ново и градивно. Прекарва се новата наредба за медицинската експертиза подмолно и пак в ущърб на стотици хора. Липсват цели групи заболявания, които превръщат човек в зависимо и незабележимо същество. Цели раздели от ендокринологията за заличени.

Документалните експертизи са меко казано - пародия, защото всяко заболяване поразява по различен начин човек. И от човек до човек има голяма разлика. Млъквам. Защото някой пак ще ме обяви за враг на "майките", аз не съм враг на никого. Първо защото съм не по-малко майка и второ, защото съм с увреждане, при това не е едно. Но ще кажа за пореден път, на всички нас ни е нужда паралелна, адекватна, градивна промяна в трите пера - здравеопазване, социална политика и социална интеграция. Моят протест продължава! Аз искам промяната да е в полза на болшинството, като започне с регистрирането за електронна здравно-осигурителна карта, с правото ми на лечение, подсигуряването на медикаментите за него и социална СОЦИАЛНА политика! "

Без съкращения.